„Бащата” и децата на българската електронна сцена

Автор: Мая Стефанова
Пътеводители на "дехуманизиращи" звуци от хардуера към софтуера и обратно
Симо Лазаров в Първото електронно студио на БНР / Източник: личен архив
„Бит до бит, мила моя майно льо, файл до файла…”

Из хумористичния текст „Артистична душа” на Агоп Мелконян в сп. „Компютър за вас”, 1985 г.

Пионерите на електронната музика се появяват дегизирани под всякакви форми. Някои идват сякаш от космическите дебри на Млечния път, други изследват хипнотичната сила на роботизирания звук. Трети експериментират с концептуални звукови форми. Възможностите, които новите технологии след средата на миналия век предоставят, са безкрайни. Независимо обаче какво асоциираме с електронна музика, днес тя е навсякъде. Не просто като жанр, а като технология за създаване на звуците, които ни заобикалят. Огромна част от аудиосредата ни (песни, филмова музика, реклами, рингтонове и какво ли още не) отдавна се създава и записва не по старомодния „хардуерен” начин — с влизане в студио на цял оркестър от хора и техните инструменти, а с помощта на софтуери и приложения.

За мнозина електронната музика в България сякаш започва с популярното си шарено проявление от първите години на „Метрополис” и уличните паради в началото на т.нар. Милениум, когато впечатляващите с вида, енергията и поведението си млади фенове на това музикално течение от цялата страна смело танцуват по улиците и големите зали на София. Електронната музика у нас обаче има свои проявления доста преди това.

Симо Лазаров в Първото електронно студио на БНР, 1975 г.
Симо Лазаров в Първото електронно студио на БНР, 1975 г. / Източник: Личен архив

„Бащата” на електронната музика в България

Проф. инж. Симо Лазаров вече е стъпил в седмото десетилетие на своя живот и дори на тази достойна за уважение възраст сред основните му интереси продължава да е електронната музика. Името му неизменно се появява при всяко ровене в „архивите” на жанра в България и винаги е предхождано от определението „бащата на електронната музика” в страната. Затова и освен деветте теоретични книги на тема „Електронна и компютърна музика”, той има огромен, но и явно добре систематизиран архив от спомени, снимки, плакати, обложки на плочи, истории и случки, които започва да разказва в писмена форма след последния си голям юбилей. Те са и основата, върху която той съставя поредица от общо седем (по плановете му) книги, четвъртата от които предстои да излезе в средата на тази година.

Симо Лазаров в Първото електронно студио на БНР, 1975 г.
Симо Лазаров в Първото електронно студио на БНР / Източник: Личен архив

Роден през 1948 г. в София в семейството на цигуларя и диригент Леон Лазаров, допирът му с музиката е възпитаван от ранна детска възраст, като свири на пиано от 5-годишен, а на сцената се изявява още от средата на 60-те години в различни групи като „Младост” и „Везни”. „По това време електронната музика не съществуваше изобщо. Електронните инструменти започнаха да се създават през 50-те и 60-те години и в този път на развитие се появи електронната музика, която няма нищо общо със сегашната”, разказва той.

Симо Лазаров в Първото електронно студио на БНР
Симо Лазаров в Първото електронно студио на БНР / Източник: Личен архив

„От малък си свирех и техниката ме влечеше по някакъв начин, но като ученик нямаше никакви възможности. В един момент получавам една плоча от Америка по роднинска линия, в която чичо ми изпраща най-известните електронни композитори за 60-те години на миналия век”. Тогава Лазаров е едва 5-6 клас и силно се впечатлява от тези “нечувани звуци”.

Макар по-късно като автор на огромно количество албуми, музика за филми, изпълнител и автор на интерактивни мегаспектакли, често да е критикуван, че не е завършил Консерваторията, още дипломната му работа за степен инженер е „Многогласен орган в транзисторно изпълнение”, с което отново доказва, че музиката и техниката в живота му няма да се разделят.

В началото на 70-те години постъпва на работа в БНР и участва в създаването на първото в България студио за електронна музика. То е открито официално през 1973 г. и по това време в него има огромен синтезатор, който е с размерите на стая. Подобни студиа по това време има само в Би Би Си Лондон и Радио Белград, изтъква Лазаров, който в продължение на 25 години е негов завеждащ директор и студиото „бълва огромна продукция”.

Сред живите следи за приноса на Лазаров в електронната музика е един от най-известните и обичаните (за някои и най-мразените) сигнали в радиото – „Ранобудното петленце”, което вече 45 години, според изчисленията му, всяка делнична сутрин дава знак, че е време децата да стават от сън и да тръгват за училище. Нещо, което няколко поколения, родени след 80-те помнят доста добре.

Симо Лазаров в Първото електронно студио на БНР
Симо Лазаров в Първото електронно студио на БНР / Източник: личен архив

„Дехуманизиращ” звук

В началото на съществуването на студиото, за да изкара един звук от синтезатора, на Лазаров са му необходими 2-3 часа и ако не хареса резултата, започва наново, а след края на работния ден машината не помни нищо и всичко трябва да започне отначало. „Имаше две матрици — полета с два пъти по 3600 дупки с жакчета. Ако искаш да запомниш даден звук, записваш има ли вкарано жакче, на коя матрица и на какво ниво е съответният потенциометър. Така се помнеха звуците. Това бяха аналогови устройства, транзистори, които не бяха стабилизирани температурно и се губеха от ден на ден различни параметри, а звукът се променяше в някакви граници. В крайна сметка понякога на следващия ден се получаваше по-хубаво, но проблемът беше недостигът на време от многото концерти, работа и две малки деца вкъщи.”

Инструментът е абсолютна новост и всеки иска да се докосне до него. Така се ражда и първият електронен клуб, в който „хора с общи интереси, с напредничава мисъл, сред които ученици и студенти“ дочуват за какво става дума и всеки четвъртък, а след това и всеки понеделник се събират да експериментират. Резултатите от работата им се излъчват в петминутка на предаването „12+3”, “която продължаваше 15 минути, а после в 17:30 ч. се пускаше запис на цялата музика”. Срещите на клуба за електронна музика съвсем не остават само в рамките на столичното радио, а се организират и в Пловдив, Шумен и Бургас.

“У нас критиката и нейните “закостенели разбирания за развитието на музиката” и „липсващи критерии за новото”, я определя като „дехуманизираща”.

По това време Лазаров вече познава и творчеството на имена като Tangerine Dream, Kraftwerk, Жан-Мишел Жар и Брайън Ино. Въпреки че този вид електронната музика на Запад се среща с по-широката публика, у нас критиката и нейните “закостенели разбирания за развитието на музиката” и „липсващи критерии за новото”, я определя като „дехуманизираща”, спомня си още той.

Симо Лазаров в Първото електронно студио на БНР
Небесни сфери, НДК, 1986 г., Източник: Личен архив

Архивни кадри от изпълнение на Симо Лазаров от 1986 г., YouTube

С появата и развитието на персоналните компютрите в България през 80-те, Лазаров започва да се увлича и по дигиталния звук, който обаче все още няма нищо общо с днешните ни представи за такъв. Процесът по извличането му е доста сложен. Ако човек сега зачете книгата „Компютри и музика” (Държавно издателство „Техника”, 1989 г.) на авторския колектив Симо и Емил Лазарови, би решил, че това е изключително време- и трудоемко занимание. Там са описани едни от първите програми за синтезиране на звук „Мюзик V”, създадена и написана през 1967-1968 на езика Фортран IV. С нея музиката изглежда като сложна математическа схема от числа и букви, означаващи ноти и тембри. Разгледани са обаче и възможностите на по-съвременните по това време микрокомпютри „Правец 82”, Atari и Apple, специализираните за изпълнение на музика 8-битови Amstrad и Commodore, както и различни синтезатори, експандери, звукови процесори, ритъм-компютри и „звукови дискретизиращи инструменти” — семплери. А примерните кодове от сякаш безкрайни букви и числа, както и технически схеми и таблици за звук и конфигурации на алгоритми в нея, обикновено възпроизвеждат произведения на Бах.

“Музиката изглежда като сложна математическа схема от числа и букви, означаващи ноти и тембри.”
Небесни сфери, НДК, 1986 г., Източник: личен архив
Кадър от първия „Стрийт парад” в София / Източник: Bulgarian Rave Archive

„Децата” на електронния звук

С началото на 90-те години и апаратите (хардуерът), и програмите (софтуерът) за музика продължават да се развиват и да улесняват все повече процеса на продуциране, но в България електронната сцена като отделно явление продължава да липсва. Така един от най-известните в света в момента български продуценти Страхил Велчев - KiNK, „прохожда” в интереса си към електронната музика с транс и прогресив хаус теченията и се запалва по различни сцени от света като Ню Йорк, Чикаго, Детройт, Лондон, Берлин и Амстердам. Според него именно тази липса на родни влияния го е направила и по-разнообразен артист, който към днешна дата е с култов статут сред почитателите на електронна музика. Доказва го не само комерсиалният успех от продажбата на негова музика, но и дългогодишното присъствие в топ петицата на класацията на известната световна платформа за електронна музика Resident Advisоr в категорията за изпълнител на живо, заради цялостното преживяване, което представляват сетовете му, в които той създава музиката на живо пред публиката.

Кадър от първия „Стрийт парад” в София
Страхил Велчев - KiNK / Източник: Личен архив
В началото на 90-те стоките, внасяни от Запада, са все още пословично скъпи, а една плоча например струва колкото четвърт от заплатата на майка му.

При него дигиталното обаче предхожда аналоговото извличане на звук, макар да е известен с това, че има слабост към съчетаването на двете и разчита на голям запас от „джаджи” и от двата вида. Причините за това са изцяло финансови, тъй като в началото на 90-те стоките, внасяни от Запада, са все още пословично скъпи, а една плоча например струва колкото четвърт от заплатата на майка му (източник: StoneRoads.com, 2015).

Най-достъпният източник на нова музика е радиото, където по-ъндърграунд електронна музика започва да се чува някъде около 1993 г. Затова касетките с компилации са единственото, което може да си позволи да притежава и въпреки че му се налага да чака по 2-3 месеца, за да утоли жаждата си за нови бийтове и звуци, свързва този период не с лоши чувства, а с огромното вълнение от преслушването им и потапянето в музиката. В началото започва да използва елементи от тези компилации, презаписва ги на отделни празни касетки и прави свои едити, които макар да не са нови неща, са „нещо ново” за него. В един свой мастърклас от 2018 г. по време на фестивала Inner City Electronic дори разказва, че с него се свързват момчета, които искат да правят хип-хоп, но разполагат с двукасетъчен касетофон и той прави музика за тях по този начин.

Страхил Велчев - KiNK
Страхил Велчев – KiNK / Boiler room / Източник: Личен архив

Човекът, на когото отдава първите си по-професионални умения в студиото, е Константин Петров от диджей колектива Porno BPM, с който Страхил и приятели трупат опит като резидент диджей на много места из София преди KinK да се изстреля на международната сцена. С Константин се срещат през 1997 г. в магазин за музика и стават близки, а на следващата година той го запознава и със софтуерната платформа Jeskola Buzz. Всъщност всички тези технически „ограничения” го правят още по-креативен и той бързо се научава да постига желания резултат с малкото, с което разполага. Неговата сила става именно умението да играе с техниката и дори сега, когато на някое участие в която и да е точка по света, някоя от „джаджите” му откаже, той винаги успява да направи двучасовия си сет незабравим.

Страхил Велчев – KiNK / Boiler room, Moscow set
Кадър от първия „Стрийт парад” в София / Източник: Bulgarian Rave Archive

В средата на 90-те Страхил е силно впечатлен от клубните изяви на един от популярните и до днес софийски диджеи Valentine, от който чува за първи път дийп хаус. По това време открива и малкото магазинче „Дюкян Меломан”, което има договори с лейбъли като Warp и Ninja Tune и това допълнително му “отваря очите” стилово. С наближаването на т.нар. Милениум (2001 г.), когато KinK прави и първите си опити да разпрати компактидискове със свои авторски неща на различни лейбъли, в България най-накрая се появява и автентична електронна сцена с големи партита, организирани от „Метрополис” — основните промоутъри на този стил музика в страната. През 1999 г., по повод десетата годишнина от първото най-голямото техно парти The Love Parade в Берлин пет месеца преди падането на Берлинската стена, в София се организира и първият “Стрийт парад”. Подобно на своя първообраз, в него младите и шарени млади хора искат да демонстрират свободата си и техното да бъде техният саундтрак.

Кадър от първия „Стрийт парад” в София
Източник: Bulgarian Rave Archive
Източник: Bulgarian Rave Archive

Визуалният артист Владислав Илиев - Vladzen се захваща да издири и дигитализира всички възможни аудио, видео, печатни, фотографски и визуални материали от периода - пик на електронната сцена в България (1999 - 2001). Тогава клубове като „Спартакус”, „Червило”, Yalta, Blaze, Fader и Indigo поставят основите на този своеобразен ренесанс. Зад идеята му за създаването на Bulgarian Rave Archive стои не само носталгията и хубавите спомени от годините, в които влаковете към столицата се препълват с шарени и различни хора с необичайни костюми, гримове и прически, винаги, когато има голямо електронно парти, било то и в сряда, но и убеждението, че всичко това разказва важна история за трудния преход към демокрация, който сякаш не спира и до днес. Проектът бе представен първо с интерактивна изложба в края на 2021 г., а вече има и свой дигитален дом, който Vladzen ще продължи да допълва и развива. Сред идеите му е да издаде и негова печатна версия, защото връзката между поколенията не бива да се губи и за да разбираме добре „сега”, трябва да познаваме „преди”.

Вижте още

Създатели

"Виж!" е независима медия за култура и изкуство, която издава месечно печатно списание от 2012 година.

Изданието е разпознаваема платформа в културното и медийното пространство със свой отличим почерк, който набляга на силна визуална идентичност и съвременни, авторски текстове. Целта на "Виж!" е да бъде свързващо звено между творческата общност и нейните публики, да представя интересните, смислени и актуални проекти и теми в сферата на културата, както и да дава поле за изява на млади творци от различни области на изкуството. Всеки брой на списанието е тематичен и се разпространява безплатно в София, Пловдив и Бургас, а през летните месеци и на територията на Южното Черноморие. "Виж!" има една издадена книга (съвместно с ИК “Жанет 45”), организатор е на няколко групови изложби, творчески конкурси и литературни четения.

DataArt е глобална компания с над 20-годишен (от 1997 г.) опит в разработката на софтуерните и мобилни приложения. С офиси в САЩ, Европа и Азия, тя разчита на висококвалифицирани инженери от цял свят, които освен със своите дълбоки познания в сектора допринасят за постоянния технологичен напредък на компанията и с проучвания.

IT museum DataArt е проект, който започва да се оформя преди повече от десет години благодарение на усилията на Глеб Ницман (Gleb Nitsman), част от екипа на компанията от създаването й. Днес колекцията на виртуалния музей включва няколкостотин артефакта: компютри, периферни устройства и техните отделни компоненти, мобилни телефони, носители за съхранение, софтуер и сувенири. От 2019 г. екипът започва да записва интервюта и да събира фото и видео материали за историята на изчислителните и информационните технологии в Източна Европа. IT Museum DataArt продължава изследванията и разширява географията си.