„През последните години компютърът получи широко разпространение в социалната сфера като безпристрастен съветник на възрастните, занимателен събеседник на младите, достоен партньор в игрите на децата”, пише в статията „Компютъризирана класна стая” в брой от 1986 г. на списанието „Компютър за Вас”, издавано от Централния комитет на Димитровски комунистически младежки съюз (ДКМС).
В списанието, често с цветен и футуристичен дизайн, за новите технологии неведнъж се говори като за извънземен организъм, но такъв, който безспорно ще доведе до развитие и сплотяване на обществото. В друг брой редколегията пише: „Електронизацията и най-вече компютъризацията на народното стопанство е един от основните фактори за осъществяване на повсеместна интензификация най-вече в онези производства, които имат за развитието на икономиката.”
„Витоша”, първият български компютър, се появява в 1963 г. (след полски, немски, чешки, румънски, съветски машини) и е създаден в Математическия институт на БАН. В един от броевете на „Компютър за Вас” „Витоша” е определен като „свидна рожба” и „първа лястовица” на българската електроника, но калкулатурът „Елка 6521” е определен като „най-добрият в света”. След първоначалните бавни темпове България прави солиден скок в технологическото си развитие, най-вече благодарение на Иван Попов (1907-2000), професор и ректор на Висшия машинно-електротехнически институт в София, както и член-кореспондент на БАН.
Именно под негово влияние през 60-те България взима японския лиценз за произвеждане на компютри, започва да строи мощности за изработване на дискове и лентови памети.
„С последното ние си извоюваме този солиден процент от производството на машини в целия блок. Иначе почти всяка държава участва в създаването на процесори от системата ЕС, монитори, периферия и персонални компютри. Но тежестта на това производство в общия дял на индустрията е много голям за нашата малка държава, което е и част от това, че има такова бързо и солидно образование в областта по време особено на 80-те.”
След като през 70-те години компютри се показват пред публика, през 80-те се зараждат и компютърните клубове, а по същото време навлиза и серията персонални компютри „Правец”. През 1979 г. се дава началото на разработването на българските микрокомпютри. Година по-късно Института по техническа кибернетика и роботика към БАН са произведени първоначалните модели (Индивидуален Микро Компютър - ИМКО), само в 3 екземпляра. Водещи фигури тогава са инж. Иван Марангозов и инж. Кънчо Досев.
ИМКО-1 е представен в 50 броя през 1981 г., всеки с площ десетки квадратни метри. Следва ИМКО-2, в 300 бройки и базиран на Apple, което води до шегата, че ИМКО означава Иван Марангозов Копира Оригинала. Според проучванията на дигиталния музей AMuseum.bg в този период властта съсредоточва сили към завода „Сашо Кофарджиев” край гара „Искър” в София, в който започва цех за произвеждане на електронни устройства под директорството на Спас Ригов. През 1982 г. е представен „Правец 82”, който на следващата година е разпространен в 500 броя, през 1984 г. достига до 2500, а през 1985 г. до 18 хиляди. Според AMuseum бройките са стигали до най-много до 60 хиляди на година през останалата част от десетилетието.
Технологическото развитие се превръща в платформа за пропагандиране на близостта между страните зад Желязната завеса. То е „доказателство“ за правилната политика на БКП, въпреки постоянните икономически трусове и обещание, че технологическия прогрес е равен на социален, въпреки неголямата възможност да се докосваш често до компютър. Един от броевете на изданието от 1984 г. разказва за компютърния клуб в Слънчев бряг, в който има напълно отдадени на програмирането деца от България и Източна Германия, за които морето не е вече изкушение. Интересни са броевете, в които се обсъжда влиянието на технологията върху образованието. В интервю за „Компютър за Вас” доц. Димитър Павлов от Софийския университет казва, че масовото навлизане на компютрите са от огромна важност за „многостранното развитие на личността” и сравнява бъдещето му с масовото използване на „телефона, магнетофона, радиоапарата”.
И все пак не всичко в комуникирането на тези успехи е пропаганда: „Самото списание, издавано главно в периода на българското преустройство, е често и форум за критика - например за това, че има солиден интерес към компютрите, но почти е невъзможно или непосилно да купиш „Правец“ за домашно ползване; или за това, че партията пропагандира този научен и технически успех, а не доставя достатъчно”, казва Виктор Петров, който преподава в САЩ и е от малкото хора, които са писали в детайли на английски за ранната фаза на програмирането в България. „В условията на българското преустройство през 80-те и разрешението за някаква частна дейност в самия край на десетилетието се появяват първите частни компютърни фирми или колективи които се занимават със софтуер за ведомства (като „Авангард”). Много от тях са извън София: в Пловдив, Варна, Бургас.”
Виктор Петров живее в Ноксвил и преподава в Университета на Тенеси. По време на докторантурата си той развива по-дълбок интерес към темата. „Бях във факултет, който много застъпва така наречената „глобална“ или „транснационална“ история, и преподавателите винаги се опитваха да ни насочат към теми, които излизат от тесните рамки на националния наратив.” В началото Петров фокусира проучванията си върху национализма по време на тоталитарния режим (1945-1989) в България и шпионажа в Източния блок, но все повече интересът му е заострен от по-малко засяганите теми в тези десетилетия.
Митовете около „бащата на компютъра” Джон Атанасов, историите за нашата „нация техническа” и компютрите „Правец” са напълно непознати за повечето хора на Запад. „Така че преориентирах дисертацията си към това и открих колко глобална става историята на България, когато я погледнеш по този начин: желязната завеса изчезва донякъде, българският социализъм и мечтата му за утопичен хоризонт стават по-интересни, а и темата засяга отношенията на България не само със СССР, но и с държавите от „световния Юг” като Индия, Египет, Виетнам.” Любопитен факт е, че в края на 80-те „Правец” започва да се произвежда отчасти в Ташкент, тогава в СССР, сега столица на Узбекистан, а през 1990 г. компютрите са предвидени за широко разпространение и производство в арабския свят, нещо, което според историческите данни в AMuseum се проваля покрай войната в Ирак през 1991 г.
За Петров има и лична причина да се впусне в темата. „В последните години на режима и след краха му баща ми е работил върху докторантура, свързана с експертни системи и изкуствен интелект в МЕИ-Варна.
„Така че както много често се случва, историческите изследвания се превръщат и в опит да разбереш повече за собственото си минало, не само на национално, но и на семейно или лично ниво.”
В колективната памет компютърното обучение и развитие се свързва изцяло с компютрите, произведени в Правец през 80-те години. До каква степен тези явления са заключени в София и малкия град на 60 км. от него?
Компютрите намират бързо приложение в администрацията. Първите са системи, базирани на японски лицензи от Фуджицу (ФАКОМ 230, в България произвеждан като ЗИТ-151); както и от серията ЕС - компютри, които се произвеждат от всички държави в Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ, мрежа между някогашните страни в блока), базирани на IBM 360/370; българските системи са ЕС-1020/22 и ЕС-1035. „Това са машини, предназначени за работа в териториални и ведомствени изчислителни центрове, за нуждите на икономиката, фабриките, администрацията, военните. ИЗОТ („Изчислителна, Записваща и Организационна Техника“) произвеждат през 80-те и серия персонални компютри, така че не всичко е базирано в Правец”, обяснява Петров.
Първите компютърни зали тръгват в софийските училища в началото на 80-те, но към 1987 г. вече има 530 клуба из страната, включително български компютърни клубове в Ханой, Пхенян, Хавана, столицата на Етиопия Адис Абеба, както и Москва, Ленинград (сега Санкт Петербург), Киев и Харков, които обикновено са позиционирани в консулства.
Краят на тоталитарния строй и началото на т.нар. преход е маркирано с едно любопитно събитие: появата на българския хакер Dark Avenger, който насочва международното внимание към България като страна, от която произлизат голяма част от компютърните вируси. През април 1988 г. „Компютър за Вас” му посвещава брой, а две години по-късно за него пише New York Times. Друг любопитен факт - един от много вируси, за които се смята, че са излезли от него, се нарича „Номенклатура”, а в съобщенията му има препратки към хеви метъл песни, като по едно време разпространява и съобщението I want to travel. Хакерството му затихва в самото начало на 90-те, а личността му остава мистерия. Неизвестно е дали става въпрос за един човек или за група от хакери.
За Виктор остават много неизяснени въпроси в периода между 80-те и 90-те, особено за това как технологическото развитие повлиява на шпионажа в страните под съветско влияние, за устройствата, които се разработват и как всичко това е кореспондирало с периодите на ембарго, финансови кризи, квоти. Остава въпросът дали ЕС системите в Източния блок са обречени на изоставане от световните тенденции още в зародиша на процеса.
„Интересни проблеми поставя и периодът след 1989-та - какво става с активите на тези предприятия, както и свързаните фирми в чужбина, създадени и от Държавна сигурност?“
Тук навлизаме вече в историята на нашия вечен преход и как се строи капитализъм без капиталисти. Или по-точно кой и как става „капиталист“ още по времето на късния социализъм, понеже е част от тази авангардна индустрия, която има допир не само със технологията на Запад и с бизнеса и общите промени в световната икономика от края на 70-те нататък. В този аспект историята на българската електроника вече преминава плавно към още актуални теми за българската политика и икономика”, завършва Петров.
